ВЕСИСЛАВА САВОВА – разказ
ДА СЕ ВЛЮБИШ В ЗМЕЙ
автор: Весислава Савова
Реката плачеше. Стенанията й отекваха по планинските склонове. Планинарите спираха за миг, ослушваха се и продължаваха. Млада двойка се отклони от пътеката. Момчето дръпна момичето за ръка. Скриха се зад един бор и тъкмо щяха да се целунат, когато чуха грохот.
Краси, какво беше това? – гласът на момичето потрепери.
Ани, Ани, пак ли твоето въображение? Малко по-надолу има река. Ехото разнася шума от нея. Хайде, дай ми целувчица.
Страх ме е. Не искам. Да се връщаме.
Лигавиш се. Хайде, отпусни се. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.
Има неща извън нас. Да вървим, моля те.
Макар и с нежелание, Краси отстъпи. Остана му последната възможност да получи своето в автобуса. Надяваше се, че всички досадни баби и дядовци ще бъдат или по планинските пътеки, или по домовете си и нямаше да ги гледат укорително. Ани се стягаше от всичко.
Той се беше влюбил в нея, още когато се запознаха. А откакто я целуна за първи път, искаше да го прави непрекъснато. Тя, обаче, беше особена. Вярваше в някакви измислени истории за какви ли не духове и други създания от приказките. Краси не можеше да я разбере. Модерно облечена, винаги усмихната и в следващия момент – по бабешки суеверна. Целувките й, обаче… Целувките бяха вълшебни! Заради тях си струваше да изтърпи чудатостите й.
„Моята чудесница ме омагьоса. Ето, и аз си мисля за магии. Полудявам ли? Сигурно. Но от любов.” – усмихнат, Краси крачеше напред. Знаеше, че любимата му го следва. Сепна се едва, когато я чу да го вика по име. Обърна се, но Ани вече я нямаше. Тръпки побиха по тялото му. С хиляди „ами ако”, „дали” и „ами сега”, той се върна бавно по пътеката, като оглеждаше внимателно всичко наоколо. „Да не би да е паднала в ров? Какъв ров? Нали ако е паднала в него, щеше да има отвор?!!!” С такива мисли и с пресипнал от викане името на любимата глас, Краси падна на колене и зарида. Така и го намериха – паднал по очи, с отворена уста.
Всички медии вдигнаха шум. Криминалистите започнаха незабавна работа. След два месеца те така и не откриха нито следи от изчезналото момиче, нито някакви улики около смъртта на момчето. Ани остана в списъка на търсените лица, а в смъртния акт на Краси беше записано, че е починал от сърдечна недостатъчност. Постепенно случаят отшумя и само родителите, останали с празни сърца и сухи очи, помнеха имената им.
…
Тя се огледа. Едва процеждаща се през капака на прозореца светлина беше единственият знак, че е настъпил поредният ден. Кой? Пети? Петнадесети? Петдесети? Не можеше да ги брои. Спомняше си, че загуби съзнание, а когато дойде на себе си, вече лежеше на това легло. Първият й опит да помръдне й костваше неописуема болка от врязващите се в китките и глезените въжета. Устата й беше запушена с някакво пластмасово топче, закрепено с ремъци зад тила й. Малко по-късно, когато светлината изчезна, чу стъпки. Мъж, с много едро телосложение – висок около два метра, тежък поне 130 килограма – и скрита в кожена качулка глава, влезе в стаята. Отвърза въжетата с бавни, премерени движения. В тях имаше ритмичност, която напомняше извършването на жертвоприношение. Съблече я и я изкъпа без най-малък намек за сексуално желание. След като я облече, отвърза ремъците и извади топчето от устата й. Лигите й потекоха, а той взе една кърпа, избърса ги и сложи пръст на устните й. Не й беше разрешено да говори. А дали имаше какво да каже? После я изведе навън. Бяха в някакъв двор. Точно до вратата на постройката, имаше маса със сервирана вечеря. Мъжът посочи стола с глава. Тя седна. Започна да се храни, а той застана зад нея. Искаше й се да се обърне, но не смееше. Когато се нахрани, той я хвана за раменете, изправи я и я поведе за ръка по една пътека. Вървяха. Не говореха. Не се поглеждаха. Прималя й и той смени посоката. Към нейния затвор.
Това се повтаряше всеки ден. Докато дойдеше време за вечерния ритуал (така го беше нарекла), тя лежеше вързана по същия начин за леглото. Имаше време да мисли. Да разсъждава. В началото се тревожеше за Краси. И за родителите си. Постепенно, тези тревоги избледняха и тя все по-често мислеше за своя похитител. Защо я беше отвлякъл? Какво искаше от нея? Нищо. Точно това нищо я тревожеше най-много. Ако поне я обладаваше от време на време, щеше да намери смисъл в това, което се случваше. А така?
„Защо не ме желае?!”
Тя самата се стресна от тази мисъл. Беше чувала за стокхолмския синдром, но винаги беше гледала с насмешка на подобни твърдения. Да обичаш насилника си? Айде бе! Далеч по-вероятно й се струваше да е била отвлечена от извънземен или змей.
„Змей!” – помисли си Ани. „Той прилича на змея от онази легенда за Калин и Елена. Девойката била отвлечена от змей и любимият й тръгнал да я спасява, подучен от селската магесница как трябва да действа. Когато най-после намерил Елена, вече било късно. Спомням си в какво се беше превърнала красивата мома, дума по дума: „Огромно, черно, змейско туловище мяташе нервно опашка. Калин вдигна поглед нагоре и онемя – гледаше го лицето на Елена. Сълзи се стичаха по страните й, но от устата й не можеше да излезе и звук.” Сега разбирам какво е станало с Елена. Започнала е да прилича на змея, защото го е обикнала. „Които се обичат, те си приличат.” Моят Калин е Краси. Той сега ме търси и иска да ме спаси. Само, че аз вече заприличвам на моя змей. Краси ще убие змея. О, не! Не, не! Обичам го. Всъщност, кого от двамата?”
Главата й се завъртя и тя се унесе. Отвори очи едва, когато усети дъха му над себе си и светлината на лампата я накара да потръпне нервно. За първи път се осмели да го погледне в очите. Зеленото в зениците му се открояваше на фона на черната кожа. Ани имаше усещането, че потъва в тези очи все по-дълбоко и по-дълбоко, докато …
…
„Кучка! Сега ли реши да изгубиш съзнание? Омръзна ми от теб! Красива си, докато спиш завързана. Така усещам своята собствена мощ. С всяка изминала нощ, ти ставаш част от мен. Изсмуквам те с мисълта си. Сега, обаче, ми трябваше в съзнание. За да те чуя как го изричаш. За да признаеш, че си част от мен. Да, но тази част, която мога да сменя всяка една секунда. Гори в ада, в който превърна тази колиба!”
…
„Една изоставена хижа в планината М. е изгоряла тази нощ. Няма нанесени щети.”
Майката на Ани изключи телевизора. Вече цяла година тя очакваше да чуе вест, която да я отведе при нейното момиче. Отново – нищо.
© Велислава Славова
© БЪЛГАРСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 